Арх. Красимир Тодоров е управител и водещ проектант в Ателие ДУО – архитектурно студио, създадено през 2013 г. и установено в Пловдив. Екипът работи по проекти в цялата страна, включително в Русе, Велико Търново, Несебър, София и други български градове.

Макар архитектите от студиото да проектират различни видове сгради, все по-голяма част от дейността им е свързана с опазването, реставрацията, адаптацията и социализацията на недвижими културни ценности. Сред най-значимите проекти, в които участва арх. Красимир Тодоров, е Епископската базилика на Филипопол в Пловдив.

Архитектурата на наследството изисква различен подход

Защо избрахте да се фокусирате върху културното наследство? По-трудна ли е работата с исторически обекти в сравнение с проектирането на нови сгради?

Това едновременно беше мой избор и естествен път, по който ме насочи професионалното ми развитие. Животът постоянно ни дава определени знаци, а от нас зависи дали ще ги последваме, или ще се откажем, защото ни се струват прекалено трудни.

Голяма част от колегите предпочитат да не се занимават с културно наследство именно заради сложността на тази материя. Понякога получаваме предложения за такива проекти с думите: „Аз с културно наследство не се занимавам. Ако искаш, поеми го ти“. От една страна, това е добре за нас, защото ни дава възможност да работим по повече подобни обекти.

Насочването ни към тази област обаче беше продължителен процес. Още преди работата по Епископската базилика на Филипопол виждахме, че проектите ни постепенно се развиват в тази посока. Успоредно с практиката преминавахме през допълнително образование и специализирани обучения, включително в областта на опазването на недвижимото културно наследство.

Най-важната промяна беше в начина ни на мислене. Като архитекти обикновено сме обучавани да поставяме инвестиционното намерение и функционалната целесъобразност в центъра на проекта. При недвижимите културни ценности обаче водеща трябва да бъде културната и историческата стойност на обекта.

Инвестиционното намерение остава важно, но може да бъде реализирано само дотолкова, доколкото подпомага опазването на ценността и не я уврежда. Това изисква известно професионално смирение. Архитектът трябва да адаптира намерението към съществуващия обект, а не да подчинява обекта на предварително зададената си идея.

Задачата ни е да разберем как културната ценност може да бъде използвана като ресурс, как да бъде показана, опазена и едновременно с това да получи нов живот. Именно адаптацията и социализацията са сред най-важните средства за съхраняване на историческите сгради. Ако една сграда не получи нова функция и не стане част от живота на хората, рискът тя постепенно да бъде загубена е много голям.

Недвижимото културно наследство се нуждае от работещи институции

Освен осигуряването на финансиране, кои са най-големите трудности пред опазването на културното наследство в България?

Проблемът е комплексен – едновременно институционален, административен и културен.

Когато говоря за институционален проблем, имам предвид, че държавните политики все още не подкрепят достатъчно недвижимото културно наследство. Това се отнася както до финансирането, така и до административния и експертния капацитет.

Често се говори за голямата административна тежест, но истината е, че специалистите в Националния институт за недвижимо културно наследство и Министерството на културата са сравнително малко на брой, а трябва да работят по огромен брой недвижими културни ценности в цялата страна.

Необходима е реформа, но тя трябва да бъде съчетана с увеличаване на експертния капацитет. Двете неща трябва да вървят едновременно. Не можем просто да променим правилата, без да осигурим достатъчно подготвени хора, които да ги прилагат.

Другият сериозен проблем е липсата на достатъчна информираност – както сред гражданите, така и сред инвеститорите. Те са ключови участници в процеса, но много често възприемат културното наследство предимно като тежест, ограничение или пречка пред инвестицията.

Всъщност наследството трябва да бъде разглеждано като ресурс, идентичност и ценност. За да се промени отношението, е необходимо повече образование и по-добро представяне на значението на тези обекти пред обществото.

Хората не са длъжни предварително да познават всички особености на културното наследство. Някой обаче трябва да им ги обясни и да им покаже защо тези сгради и места са важни.

При работата с културното наследство основната цел не може да бъде единствено печалбата или продажбата на максимално количество застроена площ. Водещо трябва да бъде опазването и даването на втори живот на нещо, с което след време да могат да се гордеят и нашите деца.

Епископската базилика на Филипопол – проект с национално значение

Как започна работата ви по Епископската базилика на Филипопол и как подходихте към реставрацията, опазването и интегрирането на археологическия обект?

Бяхме избрани да работим по този обект и бяхме изключително горди, че възложителите ни оказаха подобно доверие. Проектът беше реализиран благодарение на публично-частното партньорство между Фондация „Америка за България“ и Община Пловдив, с участието на Министерството на културата.

Оттам нататък започна едно голямо предизвикателство. Ние обичаме предизвикателствата и колкото по-труден ставаше проектът, толкова по-интересен беше за нас.

Аз съм от Пловдив и през целия си живот живея и работя недалеч от базиликата. През цялото време си повтарях, че когато обектът бъде завършен, искам да мога да минавам покрай него с достойнство. Исках да бъда спокоен и горд с работата, която сме свършили.

Основната ни цел беше да помогнем на хората да разберат ценността на обекта, да я направим достъпна за възможно най-широка публика и да я защитим за възможно най-дълъг период.

Проектът беше изключително мотивиращ заради своята многостранност. Той включваше не само консервационно-реставрационни дейности, но и архитектурни, градоустройствени, конструктивни, дизайнерски и инфраструктурни решения.

При археологическите обекти обикновено първо приключват проучванията, след това обектът се приема и едва тогава започват консервацията, реставрацията и социализацията. При Епископската базилика голяма част от тези процеси се развиваха паралелно.

Това означаваше, че някои решения трябваше да бъдат преработвани по няколко пъти. Същевременно процесът беше изключително обогатяващ, защото непрекъснато откривахме нови неща – включително по време на самото строителство.

От транспортен възел до ново обществено пространство

Какви бяха основните архитектурни и градоустройствени предизвикателства?

Това не беше само архитектурен или консервационно-реставрационен проект. Целта беше да създадем ново културно средище, ново обществено пространство и да променим цялостно част от градската среда.

Епископската базилика беше като скъпоценен камък, попаднал в обръч от пътища и комуникации в центъра на Пловдив. Един от най-важните въпроси беше как да свържем обекта с останалата част от града.

Днес изглежда напълно естествено човек да се разхожда в центъра, да слезе до базиликата и да влезе в посетителския център. В началото на проекта обаче съществуваше сериозен проблем дори с осигуряването на нормален достъп до мястото, да не говорим за неговото опазване и експониране.

Трябваше да решаваме едновременно градоустройствени, архитектурни, консервационно-реставрационни, конструктивни, дизайнерски и енергийни задачи.

Имаше и множество комуникационни въпроси: откъде ще преминават пешеходците, велосипедистите и автомобилите, как ще бъде пренасочено движението и как археологическият обект ще се свърже с останалите обществени пространства.

Първоначално в сърцевината на тази територия имаше улица, а археологията оставаше встрани от градския живот. Днес културното наследство е в центъра, заобиколено от ново пешеходно обществено пространство.

Това е едно от постиженията, с които особено се гордеем – създаването на нов градски площад в Пловдив. Многостранността на проекта и непрекъснато възникващите предизвикателства не ни позволиха нито за момент да изгубим интерес към работата.

Ролята на Община Пловдив

Получихте ли необходимата подкрепа от Община Пловдив за транспортните и градоустройствените промени около базиликата?

Да. Без намесата и подкрепата на общината проектът нямаше да може да бъде реализиран във вида, в който го виждаме днес.

В началото, образно казано, работехме върху проект за „половин базилика“. След извършването на исторически анализ, проучването на археологическите данни и оценката на запазената на място оригинална субстанция беше взето решение обектът да бъде разгледан и развит в неговата цялост.

Община Пловдив трябваше да вземе трудното решение за преместване на улица в централната градска част. Това не е нещо, което се прави всеки ден.

Решението беше взето въз основа на анализите и предложенията на проектантския екип. След него разработихме необходимите устройствени и инвестиционни проекти, за да могат да бъдат реализирани преместването на улицата и благоустрояването на цялата зона.

Не пропускахме отделните етапи. Всяка стъпка започваше с предварителен анализ, следваше представяне на възможните решения, вземане на политическо и градоустройствено решение и едва тогава изработване и изпълнение на техническия инвестиционен проект.

Финансовата отговорност също беше споделена между партньорите. Фондация „Америка за България“ имаше ключова роля при реализацията на сградата и експозицията, а Община Пловдив – при благоустрояването и преобразяването на градската среда.

Над 2000 квадратни метра автентични мозайки

Какви резултати постигнахте и какво могат да видят посетителите в Епископската базилика на Филипопол?

Основното богатство на базиликата са над 2000 кв. м автентични мозайки, както и останките от раннохристиянската обществена сграда, функционирала между IV и VI век.

Мозайките са уникални както с техниката си на изпълнение, така и със своя мащаб. Когато човек влезе в базиликата, получава усещането, че се пренася на същото място векове назад във времето.

Много посетители са изненадани от мащаба на вътрешното пространство. Погледната отвън, сградата изглежда по-малка, но част от археологическия обект продължава под днешната пешеходна улица. Когато човек влезе, разбира колко голяма и впечатляваща всъщност е базиликата.

Обектът има и много активен културен живот. В него редовно се провеждат концерти, изложби, образователни инициативи и различни обществени събития.

В прилежащото обществено пространство има детска площадка, заведения, места за срещи и археология на открито. Осигурена е удобна връзка с Централния площад на Пловдив и Античния форум.

През пространството преминават и различни градски събития, включително спортни инициативи. По този начин базиликата не е изолиран музеен обект, а пълноценна част от съвременния живот на града.

Посетителите могат да се запознаят и с различни интерактивни преживявания. Когато отидем с нашите деца, те обикновено първо се отправят към детския кът на втория етаж.

Там могат да влязат в ролята на археолози, епиграфи и консерватори-реставратори. Самият детски кът е организиран около професиите, участвали в археологическото проучване, консервацията, реставрацията и изграждането на защитната сграда.

Това помага на децата да разберат колко много различни специалисти са били необходими, за да бъде създаден този нов културен център – един от съвременните символи на Пловдив.

Изкуственият интелект и бъдещето на архитектурата

Как виждате бъдещето на архитектурната професия?

Живеем в изключително динамично време. Повечето колеги работят предимно в областта на новото строителство, но с развитието на технологиите смятам, че голяма част от повтаряемите процеси и типовите проекти постепенно ще бъдат автоматизирани.

Вече познавам хора от технологичния сектор, които ми разказват как работата на цели екипи може да бъде извършена за значително по-кратко време с помощта на изкуствен интелект. Това в момента се вижда най-силно при програмирането и обработката на данни, но предполагам, че в близко бъдеще ще засегне и повтаряемите, стандартни решения в строителството и архитектурата.

Затова архитектите трябва постоянно да следят технологичните промени, да работят иновативно и да не спират да се развиват. Най-важното е да проектират за хората и за средата.

Всичко, което представлява просто повтаряема работа или производство „на килограм“, вероятно постепенно ще премине към автоматизираните процеси.

В областта на културното наследство съм малко по-спокоен, защото там почти няма повторяеми задачи. Всеки обект е различен и изисква индивидуално проучване, разбиране на конкретните ценности и намиране на специфично решение. Трудно е подобна работа да бъде сведена до шаблон.

Разбира се, бъдещето ще покаже как точно ще се развие професията. Надявам се обаче да спрем да проектираме единствено застроена площ и да започнем да създаваме по-качествена среда за хората.

След пандемията и поредицата от строителни бумове и спадове обществото постепенно започна да изисква повече. Хората вече търсят качество на градската среда, на вътрешните пространства и на обитаването.

Не трябва просто да натрупваме квадратура и да се превръщаме в търговци на квадратни метри. Иска ми се архитектурната професия да бъде нещо много повече от това.